История и философия на ЙОГА
Определения за Йога. Основната цел на Йога. Кое е основно философско различие между Йога и Западната философия? Религия ли е Йога? Субективна и обективна реалност.
- ЙОГА(определение, религия)
“Както един добре шлифован диамант има много фасети (стенички), всяка от които отразява различен цвят на светлината,така всяка фасета на думата йога отразява различна отсянка на значението и разкрива различни аспекти на целия диапазон на човешките стремления за постигане на вътрешен мир и щастие.” – Б.К.С.Айенгар/”Светлина върху йога”
Йога означава съюз, сливането между нисши и Висшия Аз – самадхи, между човека и Бога. Тя е практическа дисциплина за опознаване на себе си.
Думата Йога произлиза от корена юдж(от санскрит) – свързвам, съединявам, насочвам-съсредоточавам вниманието си върху, впрягам, прилагам. Означава също обединение или приобщаване, като под това се има предвид обединяване на нашата воля с волята на Бога. В тази посока предполага дисциплиниране на интелекта, ума, емоциите и волята.
Главната цел на Йога е да преподаде знанието и начина по който човешката душа може да се обедини напълно с Върховния дух. Мисълта е бариерата и блокажа. Йога е един от начините да преодолеем тази бариера. Посредством контрола над мисловните вълни, може да се издигнем отвъд мисълта и да се докоснем до божественото.
Йога предоставя методология за разширяване на индивидуалното съзнание в универсално съзнание.
Йога е път на осъзнаване, създава се обединение и комуникация между тялото, ума и съзнанието.
Целта на йога е себереализация.
Целите на йога, така както са изложени в Йога сутрите на Панджали са:
- Способност да управляваме тялото и ума;
- Възможност да преодолеем илюзиите;
- Преодоляване на причините, които ни карат да страдаме (клеши);
- Изкачване към върховете на съзнанието, което ни дава възможност за нови познания и разбиране на реалността;
- Освобождаване от идентифицирането на Аз-а с неговите производни – емоции, желания и очаквания;
- Осъзнаване на истинската си природа.
Йога не е религия. Тя се фокусира върху формирането на съзнание и самосъзнание и саморегулация, и изучаване ролята на „наблюдатели“. На практика това ни помага да подобрим личното си познание, да управляваме волевите и емоционалните процеси, да увеличим максимално потенциала си, да преодолеем ограничаващите ни убеждения и стереотипи, да премахнем заблудите на мисълта, да използваме ефективно мисловния процес и да развием качества за бързи и правилни решения за важни и за ежедневни задачи.
Пътят на йога, начертан от собствената ѝ философия, е в посока от най-грубата материя към най-финото съществуване на енергията, от човешкото съзнание към неговото възвръщане към първоизточника Пуруша.
- ИЗТОК – ЗАПАД (Йога и Западната философия)
Основната разлика в изразяването Изток-Запад, като мисловност, може да бъде представено условно, като различие и тъждество. Западът набляга върху разделението и обособяването, при което се набляга на азовата идентичност, а Изтокът поддържа идеята за сливането и единението, при което азът трябва да бъде преодолян.
Това предполага Изтока и Запада като два противоположни типа осмисляне и отнасяне към света. Най-общо казано Запада представя света от гледна точка на самостоятелни, изолирани, устойчиви и ясно ограничени същности. Така в рамките на западната мисловност идеята е разделение – това, което разделя и обособява: отсамното, моето, своето и отвъдното, чуждото, другото, различното. Приложено към Изтока, това разбиране определя Източната мисловност като духовно-практическа, мистична и интровертна, изискваща определени психотехнически практики, докато Западната се представя като секулярна, теоретическа, рационална, екстравертна и разчитаща на професионално образование. В Запада е преобладавало мисленето, че източните народи са на по-нисш етап в мисленето, преодолян от постиженията на човешкия ум, развит от западната рационалност. Това не е позволявало да разберат спецификата и дълбочината на Източната мисъл сама по себе си. На Изтока пък са гледали със снизхождение към Запада, смятайки че те са лишени от небесната протекция и съществуването им е варварско, което се разглежда като не по-висше от това на животните.
Източната мисъл ни предлага виждане за света като единство и динамика. Всичко са непрестанно променящи се процеси, които се трансформират и преминават от един в друг. За това обособяването и разделението са относителни и немогат да се изолират отделни статични величини. Границите са относителни и маркират не разделение, а взaимовръзки.
Например теорията Ин-Ян, в която се казва, че те не са противоположности, а са взаимодопълващи аспекта на единното, които преминават един в друг в цикличен, а не спираловидно разгръщащ се ритъм. Основна е идеята за ритъм и хармония. Като може да се разгледа и тази съпоставка – Западът се свързва с аспекта ян, който е аспектът на разширението, издигането, активността, дори експанзията, а Изтокът се свързва с аспекта ин, който е аспектът на свиването, слизането, пасивността, приемането. Ин се свързва с женското начало, ян с мъжкото, ин е отрицателната полярност, ян – положителната. Източната мисъл не отдава предпочитание на нито един от двата аспекта. И двете начала са необходими за живота, за протичането на ток са необходими и двете полярности.
Като още един детайл можем да отбележим факта, че в пространствено-времевата матрица, вградена в теорията на Ин-Ян, Западът и Изтокът имат отчетени противоположни характеристики. Следователно Западът е свързан с вътрешно концентрираната и спокойна енергия, докато Изтокът е свързан с динамичната и разширяваща се енергия. Водещата идея на теорията Ин-Ян е, че в света има различни аспекти на процесите, но тези аспекти са единни. Освен това всеки аспект може да се разглежда от различни страни, които ще имат различни или дори противоположни характеристики, но всички те ще оформят цялостния динамичен поток.
Джоузеф Кембъл в „Маските на Бога”, разказва как източната и западната култура се развиват въз основа на два противоположни мита за свещената природа, структурата на света и връзката между човека и Бога. Източният мит може да се разглежда като единен мит, докато Западът може да се разглежда като разделен мит. В подкрепа на своя аргумент Джоузеф Кембъл описа две противоположни версии на общия мит за „едното станало две“. Той сравнява ведическата митология в която Същността се е разделила на две части от които са произлезли всички живи същества с библейските притчи за произхода на всички живи същества. В първия случай същността на божествеността е „уникална“, „единствена”, „универсална“, „всепроникваща” и „множествена, тя е вътрешно присъща на всяко нещо и всяко нещо е нейно проявление.
Следователно човекът и Бог по същество са еднакви, а разделението е привидност. Във втория случай Бог е трансцендентен, извън света, тоест неговото творение. Човекът е създаден по Божия „образ и стил“, но той е отделен от него не само по форма, но и по същество. Той търси Бог, но тяхната връзка е външната, подчинена и „договорна“ връзка между творението и неговия създател . Следователно, в един случай разбираме, че всичко е едно и всичко е проявление или аспект на това, докато във втория случай разбираме, че нещата по същество са отделни. В първия случай движещият принцип е хармонията, във втория случай борбата , която се разглежда като борба между доброто и злото.
Разделяйки Източния и Западния мит обаче, Кембъл прави едно по-нататъшно разграничение. Той обособява два типа западен мит и два типа източен, представени съответно от Древен Израил и Древна Гърция и от Индия и Китай.
Обръщайки се на Запад, авторът разграничава Двете верности на Европа и на Източното Средиземноморие. боговете са възприемани не като конкретни образи, а като продукт на човешкото въображение, персонификации на реални сили, които движат света, но съществуващи единствено в човешкото съзнание. В този смисъл Богът на религиите от Източното Средиземноморие, който е смятан за „абсолютния и единствен прав Бог за всички „.
В съпоставката Древен Израил и Древна Гърция, Древна Гърция е тази, която защитава принципа за единството. Гръцките богове съвсем не са толкова отвъдни, като библейския Бог. Те притежават много човешки черти. Освен това, подобно на всички европейски езически религии, природата за гърците е божествена и боговете са природни.
Така, съпоставена с митовете на Изтока, гръцката митология е по-скоро митология на разделението – разделение между човека и божествената същност, но поставена в друго отношение – с юдейската – тя е митология на единството.
Същата относителност виждаме и при разглеждането на Изтока, където Джоузеф Кембъл обособява два пътя: на Индия и на Далечния изток. Въпреки че от западна гледна точка те са много сходни, тъй като разгръщат мита за единството, всеки от тях има своята специфика. Индийският мит набляга върху умиротворението на единството, върху покоя отвъд постоянната динамика, докато китайският насочва към сливане без противопоставяне с тази динамика. Индийският йогин постоянно се стреми към състоянието на пълно спокойствие отвъд илюзорния свят – към Пустотата на вечността, а далекоизточният мъдрец, прозрял, че Великата пустота е Движещата сила на всички неща, ги оставя да се движат и развиват спонтанно по законите и ритъма на Дао и самият той се движи с тях, без да се опитва да им въздейства. Така Кембъл формулира двете гледни точки – на Индия: „Всичко е илюзия – нека си отиде“ и на Далечния изток: „Всичко е наред – нека идва”.
От гледна точка на единството и разделението в този случай Индия представя разделението, тъй като тя обособява два свята – истински и илюзорен, който трябва да бъде превъзмогнат. Тя противопоставя единството на множествеността, покоя на движението, изтъквайки превъзходството на първите членове в посочените диади. Китай представя единството, тъй като за него няма отвъден свят, няма каквато и да било трансцендентност. Всичко е отсамно, всичко е тук и сега, всичко е непрестанно движение, на което не трябва да се противим, а с което би следвало спонтанно да се слеем.
- РЕЛНОСТ/НЕРЕАЛНОСТ(Субективна и обективна реалност)
Реалност
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Реалност (от латински: realis, „действителен“) е философски термин с който се обозначава всичко, което съществува, или съвкупността от действително съществуващи обекти. Това е обективно съществуващата действителност и свят, както и явленията (физична реалност) в него които са конкретни, определени и определяеми, извън субективното възприятие.
Във философията терминът включва в себе си битието, тоест всичко което съществува в действителност. В едно по-точно обяснение – всичко, което е обективно и може да бъде възприето от сетивата, достъпно/разбираемо за науката, философията и различните видове анализ. Във физиката това е цялостната Вселена, видима и невидима.
Философските въпроси за природата на реалността, съществуването или битието са в центъра на онтологията, един от основните клонове на метафизиката в западната философска традиция. Онтологични въпроси се разглеждат и в други философски направления, като философията на науката, философията на религията, философията на математиката и философската логика. Такива въпроси са дали само физичните обекти са реални, дали реалността е в основата си нематериална, дали хипотетичните ненаблюдаеми предмети, предвиждани от научните теории, съществуват, дали Бог съществува, дали числата и други абстрактни обекти съществуват и дали възможните светове съществуват.
Основен въпрос в теорията на познанието е въпросът за реалността, различните видове реалност: виртуална, научна , обективна и субективна, обичайна или външна научна реалност, смесени и др.
Обективност – означава независимостта на съществуването на неща и явления от волята на нашето съзнание. Целевата реалност е реалност, която продължава да съществува без нас.
Обективната реалност е пространство, време и движение, това, което съществува извън съзнанието на човека.
Субективността е съществуването на неща и явления чрез волята на нашето съзнание. Реалността е субективна – очевидно се случва в сънищата и във въображението. Всички обекти (включително велики светове) в сънищата и мечтите – са създадени от нашето съзнание, т.е. субективно. В една мечта – това се случва несъзнателно. И във въображението (мечти) – съзнателно.
Битие е обективна и субективна реалност заедно. Genesis е всичко, което съществува.
Целевата реалност е светът на физическите граници, материалното общество.
Субективната реалност е светът на психологическите граници, света на съзнанието, духовния свят на човека.
Категорията „материя“ се въвежда във философията да обозначи обективната реалност.
Атрибутите на материята са: движение, пространство, време. Наистина, материята е немислима без движение, точно както движението е немислимо без значение. Ако има движение, това е движението на „нещо“, а не движението като цяло или „сам по себе си“, движението „нищо“.
Но движението е всяка промяна. Движението съществува в различни форми: механични, физически, химически, биологични, социални.
Обективна реалност – Това са неща. Явления и процеси, които съществуват извън и независимо от нашето съзнание и се подчиняват на действията на основните закони на естествената наука. В философията съдържанието на тази реалност се разкрива чрез концепциите: движение, пространство, атрибут, субстрат, вещество. В света има само една реалност, която засяга нашите сетива.
За да опишем въпроса, съществуват три обективни форми на неговото съществуване: движение, пространство, време. под движението се разбира Не само механичното движение на тела, но и всяко взаимодействие, всяка промяна в обектите на обекти – формата на движение е разнообразна и може да се движи от един към друг.
Същество – В най-широк смисъл има всеобхватна реалност, тя обхваща както материалната, така и духовна. Това е нещо наистина съществуващо. Категорията на това е една от най-древните философски категории, всички учения на древността го съдържат като централен. Анатезата е нищо.
Материя – основната категория на източника на философия, обозначава обективна реалност, единственото вещество с всичките му свойства, законите на структурата и функционирането, движението и развитието. Материята е самодостатъчна и не се нуждае от никой, който някой го знае.
Пространство – означава структурата на обекта и материята като цяло, дължина, структура, съвместно съществуване, взаимодействие и обем на обектите. Това е формата на материята. Когато се характеризира, се използва концепцията за безкрайност. Пространството е многоизмерно.
Време – формата на съществуване на материя, характеризираща се с такива свойства на промени и развитие на системи, като продължителност, последователност от промяната на държавата. Времето е разделено на три категории: минало, настояще, бъдеще. Когато характеризираме времето, вечността използва концепцията.
Разграничаване на обективната и субективната реалност. Субективна реалност- това е реалност, която съществува във формата на възможни прояви Моделите, които съществуват в съзнанието на човек под формата на набор от архетип, система от идеи, система от идеали. Тук се одобрява плуралистичен принцип на съществуването на субективна реалност, съществуването на разнообразието на нейните видове и форми.
продължава : История и философия на ЙОГА – част 3 | zentera.org
Източници: Б.К.С.Айенгар/”Светлина върху йога”, Уикипедия, homeyoga.bg, http://notabene-bg.org/( Доц. д-р Антоанета Николова е преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски“, Звездомира Георгиева е студентка в СУ „Климент Охридски“ – София), Камбъл, Джоузеф. Маските на Бога.
Елена Иванова
