Между два удара на сърцето
Между два удара на сърцето… някак естествено и непринудено времето спря. Клепачите ми уловиха мига, една пренебрежимо дребна песъчинка от безкрайната пустиня на времето, като бисерна мида в седефената си утроба. Тясно ли е пространството между два удара на сърцето? Празно ли е пространството тишина между две ноти? Затвор? Приближаващи се стени?
Само на повърхността!
Колко реални числа живеят между 0 и 1 ? Празнота ли е там? Ах да – спомени далечни от началното училище…. Реалните числа – 0.1, 0.2.. 0.9. Ето едни 9 числа изведнъж се оказаха в празното място. И май мястото свърши? Нищо подобно, отиваме малко по-навътре… 0.01, 0.02,… 0.99. Всъщност са се скрили цели 99! Ама и те са само началото…. 0.001, 0.002…. 0.999…. станаха направо 999…. и 9999 и 99999…. и още безкрайно много… безкрайно количество числа. Колко ще видиш между два удара на сърцето, между това 0 и 1 зависи, само от едно-единствено нещо – в колко мега-пиксела дълбочина и детайл вижда окото ти.
Всички те са си там. Винаги са си били и ще бъдат. Независимо дали ги виждаш, или не. Нямам в предвид числата. А реалните Неща, съществуващите. Нещата от живота и Вселената.
Дори само една нейна снимка, която да я отрази в един-единствен миг, пак ще бъде безкрайно дълга, широка, дълбока, неизследима поради необятността си Вселена. Дори ако те пуснат да летиш с каквато си искаш безкрайна скорост в тази замръзнала във времето снимка, няма да ти стигнат нито 9, нито 99, нито 999 или дори 9999999…. живота за да обходиш и докоснеш всички нейни пространства, звезди, планети. За да пропаднеш във всичките гравитационни полета, да се опариш във всички звезди или да замръзнеш във всичките празни пространства в нея. Да се изгубиш във всички мъглявини, или дори само да откриеш всички обитаеми планети.
Не, не говоря за Вселената. Все пак заглавието е за това какво има между два удара на СЪРЦЕТО. Ами точно толкова, колкото умее да види. Между нула и… безкрайно много. Това е посоката, в която ако тръгнеш можеш за дни да напишеш гениална книга, музика, да сътвориш история. Когато погледът прониква навътре и в детайлите, а не драска уплашено по повърността, затворен между тесните стени на 0 и 1. Да, това е Безкрайност, скрита между 0 и 1. Ние хората заради това погрешно се чувстваме малки, незначителни. Затворени в кратките мигове време, в малкото пространство, което физически достигаме. Погледнато така, това е толкова обезкуражаващо, смазващо. Да се опиташ да напъхаш Битието в тесните обувки на своето “себе си”. Да го смачкаш до твоите малки размери пространство и време – това е напълно погрешната посока. Точно обратната на Сътворението. Сътворението, Големият Взрив – когато цялото пространство и време са започнали от една микроскопична точка. Оттогава насам Вселената се разширява. Обратната посока е да се опиташ да напъхаш цялото Битие обратно в едната точка, която си ти. Да налееш Океаните материя с лъжица в изцапаната от пясъка детска кофичка? Дори дете би осъзнало колко е безумно това и бе се смяло дълго на глас. А толкова хора се опитват да го правят всеки ден от живота си. Ами обърни се, човеко, тръгни в обратната посока! Научи се как да се съединиш и разтвориш в безкрайните Пространство и Време. Свържи се, вместо да оградиш и отрежеш. Стани част от цялото, вместо да се опитваш да го нарежеш на скрап. Не, не времето ти е малко! Нито пространството! Не е това, което ти липсва!
Лъчезар Косев
