Джу или Тартини?
Имало едно време един практичен китаец, на име Джу. Не какъв да е, ами принц от династията Мин. Вместо да властва с желязна ръка над огромната империя с удоволствието на поставен от боговете, той предпочитал да се занимава с нещо напълно безполезно по тогавашните и днешните китайски стандарти – да удря най-различни по звук камертони… и внимателното да ги слуша и изследва. Опиянявал се от тази така мистична връзка между математиката и музиката. Омайвал се от играта с числата и как те всепроникващо излизали от всяка фибра на реалността. Пробвал най-различни камертони, всеки от които пеел по своя си начин. Но най-чудното било не отделния им звук, сам по себе си красив и самодостатъчен. Когато звучели заедно, понякога това било като камъни, едновременно хвърлени във вода… вълните се разплисквали, пречели една на друга. Хаосът бил красив като… хаос. Но търсейки, както всеки мъдър китаец, поднебесния ред и хармония, той забелязал че има съотношения между звуците на камертоните, при които по някакъв направо алхимичен начин, и звуците, и числата направо „заспиват“. Като едни теракотени войници, се подреждат и маршируват заедно – мощни и напълно взаимозаменими. От безкрайното много възможни камертони,той намерил онези, които създават една музикална стълба… по която можеш да ходиш лесно както нагоре, така и надолу. И от която няма значение от кое стъпало ще започнеш пътуването. Като в някакъв магичен огледален свят, стълбата почнала да се върти във спирала, да възпроизвежда и отразява сама в себе си.. и нагоре и надолу.
Това било фундаментално откритие. Джу останал, обаче, доста неразбран. Семейството му било твърде заето с това да управлява… а останалите китайци, подозирам, били твърде заети с реколтите от ориз… или липсата им. Както и за много други китайски изобретения, търсещите по-лесното европейци високо оценили работата на Джу. Не кой да е, ами самият Бах написал фундаменталните и също толкова пропагандиращи „Пиеси за добре темперирано пиано“. Без работата на Джу нямаше да има нито съвременните пиано, китари, нито още куп музикални инструменти, които познаваме. Цялата западна музика и до днес умело и свободно танцува нагоре и надолу по стълбата на Джу.
Обаче, не щеш ли, всред общата еуфория от новия универсален и прост музикален ред, се появили гласовете и на някакви недоволници, които тропали възмутено с крак – ама как така ще жертваме красотата на музикалния тон, заради това да ни е по-лесно и да е по-универсално?!? Защо да имаме в музикалната азбука само 12 букви, нищо че с тях може да се напише всичко… и как, за Бога, това било с някакви малки компромиси, които и без това никой няма да забележи?!? Били предвождани от един италианец на име Тартини. Може би китайците му се стрували подозрително еднакви и заменими. Може би е бил ценител на тънкия вкус на виното, и за него виното не се деляло само на бяло и червено… Ами за него е имало разлика между вино от Тоскана, и вино от Сицилия. Било дори и по-зле – той можел с часове да обсъжда разликите между Брунело от историческият град Монталчино и отлежалото Морелино ди Скансано от крайбрежието. Така гледал и на жените – всяка донна била уникална и неповторима вселена. Тартино намирал за кощунствено оеднаквяването до 12 музикални букви. За него това било еквивалентно на изсипването на всичките червени вина в една голяма бъчва, и продаването на наливно вино с етикет „Червено вино“. И то – на Женския пазар в София! Разбирате, че за италианец това си е инфарктно дори само като мисъл.
O diavolo, на кого хрумна това безумие! Така казвал той, и почервенявал от възмущение досущ като прошуто-крудо!
Не бяхте чували за Тартини, нали? Което значи, че въпреки всичките цветисти италиански попръжни, които употребил по адрес на новата идея, общият ентусиазъм как с 12 букви можеш да напишеш всичко, и яката мисъл че детето ти може да се понаучи да свири на темпериран инструмент за месеци, а не за години, погълнали финтифлюшената идея за красота в разнообразието. С лекотата с която пъпчив тинейджър поглъща пържените си картофки.
И все пак, някой път може да имате щастието да се докоснете до онази музика, написана на повече от 12 букви. Ще ви зазвучи някак необяснимо мистично… странно… различно… Ще усетите че тя събужда във вас усещания, които не сте срещали никъде в хилядите песни и произведения, които сте слушали през живота си. И не звучи като хилядите други, сякаш писани от един и същи творчески екип от 2-ма или 3-ма хитописци. Не пластмасов моден модел от корица на модно списание. Ами Жена, чиито имена искаш да запомниш, да унесено да си повтаряш после… защото е единствена и неповторима. Виното, чийто уникален вкус няма да забравиш никога.
Лъчезар Косев
